Дойде време за последното интервю за сезона
Христо Господинов отново се изявява, този път от двете страни на микрофона, заедно с човека, който стои зад идеята Тенебрис – Пламен Веселинов. Това интервю е експеримент – има двама участника, като и двамата са интервюиращи и интервюирани едновременно (най-вероятно има причина това да не се прави, преценете сами…)
Пламен: Добре, започваме ли? Набелязал ли си си въпросите?
Христо: Ми не особено… представи се като за начало.
Пламен: Пламен… Веселинов… това е много странно. А ти кой си?
Христо: Кажи първо какво правиш – за Тенебрис/ в Тенебрис.
Пламен: Не, кажи ми ти първо. Нали правим двойно интервю.
Христо: Усещам, че двама интервюиращи ще дойдат в повечко.
Пламен: Тамън са си.
Христо: Аз съм Христо Господинов.
Пламен: Ммм…и?
Христо: Много ми е странно да си казвам цялото име.
Пламен: Добре, приключихме ли?
[тук е моментът да споменем колко много се кефи Пламен да го интервюират. Като всеки роден да бъде звезда, хич не обича медийното внимание] Христо: И… какво правиш в Тенебрис?
Пламен: Всичко и нищо. Искам ако може да не позираме на снимките, а докато си говорим да сме някакси супер яки… [към Деси, която се върти и ни снима, а ние естествено сме супер фотогенични и … естествени] И какво искаш да ти кажа сега?
Христо: Ами примерно кажи, че си основател на Тенебрис, знам ли…
Пламен: Е, ама това звучи супер префърцунено.
Христо: Е добре де, кажи го непрефърцунено.
Пламен: Не мога.
Христо: И как ти хрумна идеята за Тенебрис?
Пламен: Ох, това не го ли дъвкахме по всички интервюта на вестници и списания.
Христо: По вестниците и списанията може…но ние не сме го казали още [личи си, че е светски човек 😊 ] Пламен: Хрумна ми, защото съм изживял подобно нещо в чужбина и много ми хареса идеята. А ти как реши да участваш?
Христо: Ами нямаше май много мислене и решение… Някак си естествено се случи. Може би след като се запознах с незрящите и след като видях колко доволни и заредени си тръгват хората от ресторанта– това ми подейства изключително мотивиращо. А ти имаше ли някакъв опит с ресторанти преди да започнеш тази идея?
Пламен: Като бях на 18 държах едно кафе. Беше ужасно и бързо приключи.
Христо: Това ми звучи като солиден опит за ресторант…
Пламен: 😊)) Не брои за абсолютно никакъв ресторантьорски опит, но за сметка на това Мони – управителя ни, има много богат опит в сферата – затова той ми е дясната ръка и без него много сериозно би осакатял Тенебрис. Все си мисля, че човек не може да разбира от всичко и за това точните хора на правилното място правят разликата.
Христо: Това въобще не прозвуча префърцунено J И… беше ли по-различно началото от това, което си представяше?
Пламен: Беше мнооого по-различно. Ти знаеш, че от това, което си представяхме всичко се получи, но не и по начина, по който си го представяхме.
Христо: Как си го представяше? По-лесно ли?
Пламен: По-лесно, да. Цялата логистка се оказа доста, доста по-сложна от първоначалната преценка. С настаняването, със затъмняването, сервирането и всичко останало трябваше да изобретим доста инженерни репения, за да се случва всичко перфектно.
Христо: Май и ти си изненадан колко добре се получи накрая?
Пламен: Да… особено когато излязат гости и кажат “Много ми харесва, че сте обърнали внимание и на най-малкия детайл”. Това е много голям комплимент за целият ни труд.
Христо: Всъщност, в интервюто на Силвето и Рали, ако помниш, това и казаха – в началото много са се притеснявали дали е издържан проекта и в крайна сметка, след като се запознали с всички и разбрали за колко неща е помислено се поуспокоили.
Пламен: Много ми хареса, когато на второто си интервю за работа при нас Панчо каза “Аз искам да започна работа тук, защото сте си написали домашното и сте се подготвили за всичко”
Христо: А мислеше ли, че ще е по-трудно или по-лесно да се работи с незрящи?
Пламен: Всъщност нямах опит с незрящи. Мислех, че ще е доста по-трудно. Имам опит с хора с увреден слух, дори съм сертифициран преводач. С незрящи обаче, нямах никакъв опит и си мислех, че… просто съм ги подценявал, както обикновено става. Всичките домакини, които имаме са супер яки!
Христо: Те май са едно от нещата, което се случи по-лесно отколкото всички очаквахме…
Пламен: Да, получи се много, много по-добре отколкото очаквахме. Те всъщност ни помогнаха много да доизградим идеята. Това е и част от концепцията на Тенебрис, да променим нагласата на хората спрямо незрящите, като явно започнахме от нас самите 😊
Христо: Ти в началото мислеше и един от помощник-готвачите да е глух?
Пламен: Ами, имам един приятел…
Христо: А ти ли си ми разказвал, че много от съюза на глухонемите са готвачи?
Пламен: Да. Този мой приятел е добър готвач и мега як човек, просто е и спортист и в крайна сметка тренировката му съвпадаше с нашето работно време и нямаше как да стане. Питай ме защо се случи идеята. И забавна история! [така си протичат нормалните интервюта, не се притеснявайте] Христо: Добре – защо се случи … какво значи всъщност защо се случи идеята?
Пламен: Как успяхме да го направим.
Христо: Аа, това е по-смислен въпрос…
Пламен: Ами, навсякъде разправяме, че защото е било мечта. Истината е, че сме достатъчно тъпи да се нагърбим да го правим и достатъчно инати за да успеем да го направим – да направим нещо завършено с толкова перфекционизъм.
Христо: Всъщност, може би да разкажеш с какво си се занимавал и какво ти е образованието, за да добият представа хората за разностранната ти плетора от възможности.
Пламен: Ох! Ами много неща съм работил, като всички в днешно време.
Христо: Май в зоопарка не си работил?
Пламен: Но бих искал… това между другото нали е една от новите идеи – да направим кафе с котки [оказва се, че нещо подобно вече съществува в София… бел.ред.] Но кажи за себе си първо ти, после аз ще кажа.
Христо: Аз съм доста по-скучен… Имам само 5/6 работи. Това, което е в СВ-то е, че работя за Теленор в момента, преди това за Монделийз. Какво съм правил друго? Работил съм във фабрика за юфка. Две лета съм бил барман и сервитьор в хотел на морето. Къртих плочки в някакъв момент… Бях и малко хамалин. Друго май няма 😉
Пламен: Е значи ме биеш. Аз само съм слагал врати. Бил съм търговски представител в Турция и Китай. Имах и агенция за недвижими имоти точно преди да удари кризата в България. Работил съм в адвокатска кантора около 3 години. Кафето не знам дали да го броим въобще. Работих също и в корпорация около 2 години и още няколко неща.
Христо: Не ти се отрази много добре това май?
Пламен: Напротив, много опит почерпих от там. И прекият ми ръководител там беше много готин човек, с много интересен лидерски подход. Но със сигурност корпоративната среда не е за мен.
Христо: Някак ресторантът естествено се вписва в слагането на врати и агенцията за недвижими имоти J Всъщност си юрист по образование.
Пламен: За срамота съм юрист по образование… и икономика, и психология съм завършил. Но както много често се случва в България, голяма част от тези образования не ми вършат работа, но пък практиката има своите плюсове. [редно е да споменем, че вече преподава право бел. ред. ] Христо: Е психологията мисля, че помага. За какво – не знам…
Пламен: За да знаеш колко си счупен…
Христо: Какво ти е отношението към храната?
Пламен: [към Деси, която продължава да снима] Снимай сега, сега съм красив.
[под „сега съм красив “има предвид, че прави нещо странно с устните си, което явно е видял от някоя инфлуенсърка 😉 ] Пламен: Към храната? Храната за мен си е изживяване и винаги е било. Може да е някакво мега фенси ястие в някой изискан ресторант с мишелин звезди, като този, който посетихме в Милано с теб. Със същото удоволствие ще хапна и шкембе чорба на точното време и точно място. Но мисля, че винаги би трябвало да е изживяване и да е споделено. До друга мъдрост не съм достигнал, но това мога да кажа със сигурност за мен – каквото и да е в живота ако е споделено е доста по-ценно, дълбоко и смислено.
Христо: Имаш ли всъщност любимо преживяване с храна?
Пламен: Когато за пръв път посетих ресторант на тъмно бях изключително впечатлен от всички емоции – от това как се усеща храната, вкусове, как се променя контакта между хората.
Христо: Всъщност какво е идеалното нещо, което искаш хората да изпитат тук?
Пламен: Всеки според мен е различен, някои се съсредоточават върху храната, други върху компанията, трети върху домакините, но всеки си намира по нещо за себе си. Но както има една приказка, всичко, което можеш да намериш на върха на планината, е това, което носиш в себе си.
Христо: А ти какво от всичко това би искал да им остане?
Пламен: Ами нещо да им остане, каквото и да е. Да не е поредният ресторант, в който си снимат ястието и го качват във фейсбук, и не остава нищо. Някаква емоция да им остане – каквато и да е. Общо взето или да ни харесват, или да ни мразят, да го няма това неутралното. Мисля, че засега го постигаме доста добре. Теб кое най-много те изненадва?
Христо: Мен като цяло ме изненадва как тъмното влияе на хората. И на мен как ми влияе де… Първата ми вечеря на тъмно си имах направо паник атака, което ме изненада, но след 10-тата минута вече беше добре. Вече се чувствам супер в тъмното, но въпреки това всеки път продължавам да се изненадвам как внезапно едно сетиво изчезва и фокусът се мести на друго място. Нещото, което най-много ми харесва, е социалния елемент. В момента примерно, дори аз се разсейвам като мине някой зад теб или някакви такива неща. С телефона ми, който вибрира… А пък в тъмното няма с какво да се разсейваш и си по-съсредоточен в хората с които си. Като цяло явно се дразня от това колко често сме почнали да се вкарваме в телефоните си като сме някъде и вътре в тъмното това много ми харесва, че го няма…
Пламен: Да… опитваме се да вплетем разплетените нишки на социума J)).
Христо: Да… и като цяло храната си е нещо доста важно и в моя живот. Особено хубавата храна. Радва ме, че има вече доста ресторанти, с които се мъчим да вдигаме летвата. Появяват се доста интересни проекти – клишето 40 страници меню и 500 артикула със суши, мексиканско, мусака и още не знам какво започва да изчезва J
Пламен: Между другото, при нас понякога гостите се чувстват ощетени от липсата на огромен избор за вечеря, преди да влязат. Но аз мисля, че сме пренатоварени с твърде много избор в днешно време. Например вече не отиваш някъде защото имат хубаво вино, навсякъде се представя винен лист от 20 страници. Някак си се губи индивидуалността и самата душа на конкретното място. Малко или много, готвачът да определи какво е настроението му, да го сготви това настроение и ти да го сподели с теб.
Христо: И някой да е помислил за това какъв сезон сме, какви ястия ще се готвят, спрямо някакви такива фактори да е измислено всичко. Това очакване, че ще има 40 манджи, които ще се пресни, според мен не е окей. Може би е някакъв синдром на недоимъка, останал от едно време.
Пламен: Хм, това е интересно. А ти? Как се чувстваш в ролята си с нас? Доволен ли си как се случват нещата?
Христо: Ами да… доста ми харесва да се занимавам с ресторанта. Като цяло мотивацията ми да се занимавам с Тенебрис е доста по-голяма от мотивацията ми към други аспекти от живота J Особено като виждам резултат и имам възможност да говоря с хората, които излизат и са мега доволни…
Пламен: Нали? Това с резултата ми беше проблемът с работата в корпорацията. Работех в компания, която участва в разработката на нови лекарства и помагат на много хора, милиони бих казал. Същевременно никога нямаш досег до това, което си направил, не виждаш резултата, и не получаваш моралното удовлетворение. Докато тук се зареждаш всяка вечер. И екипът също, супер якичко е да идваш на работа с усмивка и да се радваш да ги видиш тия хора.
Христо: Да… най-малкото да видиш мястото, което вече същестува, да видиш ревютата в трипадвайзер и фейсбук – ето вчера например имаше 3 или 4 ревюта… и ти дава някакъв заряд.
Пламен: Да, всичките ни ревюта. Аз като нещо се чувствам в кофти настроение или се обезсърча преглеждам ревютата. Поръчали са ми да говорим повече за самите нас, така че… Ти се занимаваш с…
Христо: Оле, оле…
Пламен: Катерене.
Христо: Ааа мислех, че за работа трябва да говоря и ми призля.
Пламен: Е за работа си доста напреднал в корпоративната йерархия. Но иначе катерене, ски…?
Христо: Дааа, катерене и ски, колко се занимавам е отделен въпрос, опитвам се, оцелявам май и в катеренето, и в ските J Активно оцелявам… Пацо и той някога имаше бъдеще на катерач.
Пламен: Имаш ли си приятелка, търсиш ли си приятелка?
Христо: Не и да… Няма да си слагам снимка, че сигурно няма и да си намеря ако си сложа.
Пламен: Това със снимките не ни е най-силната страна на нас с теб…
Христо: Я разкажи за червения кръст. Другата любов на Пацо…
Пламен: Доброволчеството като цяло доста ме влече. Като не съм убеден, че в България се случват нещата правилно. От 9 години съм в УАСО – Университетски аварийно-спасителен отряд. Член съм и на Националния екип за действия при бедствия, аварии и катастрофи към БЧК. Всъщност по тази линия преживях едно от най-яките си професионални приключения – през 2014-та, по време на наводнението в региона на Враца. Тогава с Кирил Иванов – другия съдружник, бяхме доброволци и ни пратиха в първите дни на терен. Прекарахме две седмици веднага след самото бедствие и се наложи да обходим целия град, от врата на врата. Имаше контакт с всеки един човек във всяка една къща. В края на тримесечна операцията по подпомагането на региона отново се видяхме с тези хора и емоцията, разговорите, въобще цялостното усещане да направиш нещо, което е помага на някого ми показа, че надежда за смислена работа има J А да видиш какво си сътворил, че цялото планиране, работа на терен и безсънни нощи си заслужават е най-силният момент. Тогава всъщност разбрах, че хората, които са мотивирани като доброволци, не парично, работят на 110%, не на 20%, като някой офис планктон. Вкарват цялото си физическо и ментално усилие, и наистина се раждат и осъществяват много яки идеи. Може би пренесохме този стил на работа и в ресторанта.
Христо: Това според мен е едно от най-трудните неща – да се създаде такава работна среда.
Пламен: Може би е добре да споменем, че си ти нашият пиар гуру.
Христо: Оле, оле. Всеки път нещо в мен се преобръща като го чуя това.
Пламен: Освен това, много ме радва, че на ниво стратегическо планиране си голямо рамо.
Пламен: Питай ме за забавна история.
Христо: Айде, кажи тая забавна история дето си я намислил…
Пламен: Все ме питаха за забавна история и досега нямах нищо, което да можех да споделя, без да издадем тайни от кухнята. Преди няколко дни прекарахме солидно време да облепяме светещия маникюр на една наша гостенка защото беше фосфоресциращ! И съответно прекарахме стабилни 15 минути за да облепяме всеки нокът с два слоя лейкопласт!
Христо: А имаш ли любима вечер до този момент?
Пламен: Да, но не знам как да я разкажа…
Христо: Ами какво я прави толкова идеална/любима?
Пламен: Всичките гости, които дойдоха бяха леко скептични, а си тръгнаха скачайки от щастие… бяха променени хора. Просто имаше някаква магия в гостите ни тази вечер и осетих, че се осъществи тази мечта – да влезе един човек и да излезе разбъркан – по много позитивен начин.
Христо: Какво друго? Нещо, което ти е мечта да се случи с тоя ресторант? Колкото и нереалистично да е?
Пламен: Искам да се разраснем, това ми е меркантилната мечта. Стига си ми задавал такива въпроси, дай аз да ти задам някой въпрос. Кое ти беше най-трудно в осъществяване на проекта? Всъщност като казваме проект, може би е редно да уточним, че въпреки, че го наричаме проект, не сме взели финансиране по никакви програми и такива работи – всичко е лични средства и заеми. Няма европейски или други програми. Това и до голяма степен спечели незрящите ни домакини. Повечето от тях са се опарили вече от някакви проекти, в които се изсипват едни пари, след това потъват някъде и нищо не остава. Тук откакто започнахме на всички им казах, че ние сме бизнес с кауза и кауза с бизнес.
Христо: Да, с това още от началото бях много съгласен. В крайна сметка не сме благотворителност – всички изкарват парите си с труд.
Пламен: Да, и много исках да избягаме от усещането за подаяние, хората да не идват тук от съжаление. Сигурен съм, че нито един от гостите, след като ни е посетил, не е чувствал съжаление, а напротив – възхищение, уважение или както искаш го наречи.
Христо: Иначе, на въпроса ти, доста трудно ни е според мен да измислим как да го рекламираме това място. Като продукт/услуга според мен се получи невероятно. Но все още има много хора, които имат някаква бариера да дойдат и да пробват и това е нещо, с което се борим и ще продължаваме да се борим.
Пламен: И аз така мисля… но пък се случват нещата малко по малко. И най-добрата ни реклама до момента е от уста на уста. Иска ми се хората да са малко по смели, защото наистина си заслужава преживяването. И да са малко по позитивни в живота, няма как винаги да не може и да не става.
Христо: Какво изпускаме да кажем според теб?
Пламен: Всичко важно най-вероятно J)) Ти какво искаш да кажеш за ресторанта?
Христо: Значи въпросът ако беше “какво ще си пожелаеш за бъдещето на ресторанта?” отговарям – повече хора да се осмеляват да опитват нови неща, не само за да можем Тенебрис да просъществува, но и да се развиваме като общество и хората да се развиват бизнес идеите си 🙂
Пламен: Стига сме словоблудствали, ако има интерес, може да направим втора част.
Христо: Съгласен.
Last updated on август 12th, 2024 at 03:00 pm