loader image

Интервю с Панчо Карамански и Милена Костадинова

Панчо и Милена
Панчо и Милена

Христо Господинов отново разбива с интервю, в което ще ви запознаем с един джентълмен-простак – Панчо Карамански, и една млада дама, която не се страхува от нищо – Милена Костадинова. Прочетете следващите редове, за да разбере повече за това, какво искат двама незрящи да се промени в отношението на обществото към тях, какво ги мотивира и за какво мечтаят.

Искате ли да започваме? Всъщност, искате ли да се преместим на по-тихо?
Панчо: То къде е по-тихо?
[към Кики]Ще спреш ли музиката?
Кики: Не! Не! Не мога без нея!

Добрее, представете се.
Панчо: Милена Костадинова.
Съзтезател висок скок?
Панчо: Панчо Карамански, Милена Костадинова, нали Костадинова беше?
Милена: Да, точно така.
Тя може за себе си да говори бре…
Панчо: Тя не иска да говори.
Милена: Как да не искам?!? Той лъже…
Иии, какво правите в Тенебрис?
Панчо: Чистим.
Стига бе, ще решат, че ви експлоатираме тука…
Пацо[от другият край на залата]: И да прекопаете градината после!
Панчо: Домакини сме в Тенебрис.
Милена: И двамата…
Какво прави един домакин?
Панчо: Посреща гостите, сервира им, забавлява ги, в рамките на нормалното… И моралното…
Милена: Разговаря с тях.
И как мина днешната вечер?
Панчо: Ммм… Тежко.
Миленка и при теб ли тежко?
Милена: Не беше една от най-леките, но беше добре. Честно казано очаквах да мине по-тежко. Защото имаше голяма група.
А защо беше тежко, Панчо?
Панчо: Ами, тежко ми беше, защото имахме група от 7/8 души със силни характери и силни гласове.
И те натовариха ли?
Панчо: Нее, просто, как да кажа, аз понеже много обичам да се адаптирам към всеки един и към тях ми беше по-трудно да се адаптирам. Но пък бяха страхотна маса. Мисля, че никога няма да ги забравя.
Миленка, твоите гости как бяха?
Милена: Ами ние с него си деляхме тази маса, а пък другите ми маси бяха много забавни и малкопо-спокойни. Радваха се на тази възможност, която получават тук и излязоха наистина доволни.
Панчо: Чакай да ти кажа за другата ми маса, която обслужвах. Много се кефех, защото те постоянно се смееха, от влизането много високо ни оцениха вегетарианското меню – казаха че тук е проявено майсторство, въображение…
Защо всъщност проявихте интерес и се включихте към цялото начинание?
Милена: Аз лично проявих интерес, защото това е нещо много ценно, важно и различно. И позволява на хората да видят и себе си, и нас в една по-различна светлина. И затова съм тук… И за щастие екипът, който правеше подбора ме хареса и сметна, че и за гостите ще е подходящо аз да съм тук.
В каква светлина според вас ви виждат хората? Ако не искате да ми отговаряте на някой въпрос – казвайте и продължаваме нататък.
Милена: Аа, не, глупости. Това, което хората виждат е, че те самите могат да се справят два часа на тъмно, и после вече гледат по друг начин и на нас. Питат ни, разговаряме.
На вас неудобно ли ви е да разговаряте за тези неща?
Милена: Не! Аз лично нямам проблем да разговарям за тези неща и винаги им казвам, че могат да задават каквито искат въпроси, което разбира се крие и своите рискове…
Да, да, чух за такива рискове…
Милена: Даа…, но пък нямам проблем да отговарям на каквито и да е въпроси.
Панчо, ти?
Панчо: Аз винаги съм си мечтал да работя в ресторант или в хотел.
Да бе, вярно?
Панчо: Даа, тайно винаги съм си мечтал да имам един такъв опит и да работя в истински ресторант, с шеф готвач и със сервитьори. В ресторант, не в кръчма! И когато видях обявата си казах, че ще кандидатствам и че имам всички необходими качества за да успея. И после, когато се срещнах с екипа вече бях напълно убеден, че това са хора, които са нясно какво искат и как да го направят… Много съм уморен от хора, които искат да се занимават с хора с нарушено зрение и всъщност нямат идея какво да правят.
Какво всъщност значи това? Какво правят обикновено?
Панчо: Ами…
[Разговор между екипа относно мезета, чинии и други подобни…] Да се върнем на темата…
Панчо: Ами да, омръзнало ми е да работя с хора, които всъщност не питат от какво имаш нужда, а си въобразяват. Казват си, понеже на мен това ми е трудно, значи и на теб това ти е трудно, което тотално не е вярно.
Всъщност… Чакайте сега, как да си задам въпроса… [тук е хубаво да вметнем, че часът е около 1 сутринта…] Какво искате хората да си променят в отношенията към вас? Аз например, преди да се запозная с повечето от вас, ми беше неудобно да задавам някакви въпроси и въобще изпитах някакво неудобство и неувереност в общуването с незрящи хора. Дори нямам идея защо, просто по някакъв начин това ми е вкарано, с възпитание ли, с какво ли…

Панчо и Милена
Панчо и Милена

Милена: Просто защото ти е неудбно… Нещо ти пречи.
Да, точно. Та, какво искате да се промени?
Милена: Най-малкото това, което поне за мен е важно и аз го казвам винаги – да питат. Ако искат да помогнат, да питат от какво имаме нужда. Ако искат да разговарят с нас – да говорят с нас за нещата, с които биха говорили и с другите. И да не се притесняват от увреждането ни. И да не се притесняват да питат!
Панчо: Ами за мен много важно е да променят предварителните си стереотипи в комуникацията.
Какви стереотипи?
Панчо: Как да ти кажа… Обикновено хората се страхуват да се шегуват с мен. А аз обожавам… Второ, това което искам да се промени – искам…
[Драматична пауза] Панчо:Аз ще ти кажа нещо, честно, което супер много го искам. Това, което искам, може това да го махнеш от интервюто ако решиш, искам повече хора, без физически увреждания, да приемат хората с физически увреждания като партньори в живота – за гаджета, съпрузи, приятели и така нататък…
Защо да не влезе? Това си е супер резонно според мен.
Панчо: Супер трудно е понякога това да се случи.
Пацо:[слагайки плато с мезета на масата]Извинявайте, че се намесвам – слагам ви тука една чинийка. Искате ли вилички, че аз си боцкам така.[показвайки леко мазни пръсти] Панчо:Ууу много яко, това мезе е много добро.
Панчо: Миленке, виж тая чиния.
Милена: Да бе знам я…
Панчо: Ама мен ме е срам, само аз да си взимам, пипай я и ти.
Добрее да минем натам, какво правите вие в свободното си време?
Панчо: Музика и свалям жени!
Значи трябва по-секси снимка да направим на това интервю и отдолу да ти оставим номера.
Милена: Да почнат те да го свалят.
Панчо: Аа не, човек, не искам така, искам аз да си ги избирам, не те да ме избират.
Някъде качваш ли си музиката?
Панчо: Даа качвам ги, в Soundcloud – DJ Panchoи Cool Kids.
Добре, ще добавим линк към интервюто, да те чуят хората. Миленка, ти как се забавляваш?
Милена: Амиии, аз обичам да ходя на ресторанти, на интересни екскурзии, на театър. Да излизам с приятели.
Коя/къде е последната екскурзия, на която си била?
Милена: За съжаление беше отдавна – през лятото ходих до Ниш.
Панчо: А, човек и аз много обичам да пътувам…
Милена: Това наистина много ме обогатява – срещането и общуването с нови и различни хора – това ми дава усещане за тях.
А Ниш как ти се стори?
Милена: Ниш е супер, много добре беше.
Панчо: Ицо, питай ме кой ми е най-добрият град в света, питай ме.
Питам те, ама казвай направо, какво да те питам 🙂
Панчо: Лисабон! Много е яко, няколко пъти съм ходил там и искам там да умра.
Милена: Добре де, кажи, че искаш да живееш там, защо пък трябва там да умреш…
Панчо: Добре де, искам да живея и да умра в Лисабон. [очевидно държейки си на своето] Какво те кефи в Лисабон?
Панчо: Не мога да ти го обясня, цялото усещане… It’s a vibe… Всичко е брутално там! Последно като бях там ноември месец, в 8 часа вечерта, когато вече е тъмно, бях насред малките улички и видях как няколко три годишни деца си играят по улиците… казаха ми де, не съм ги видял разбира се… Това на малко места може да се случи вече.
[След лек, неловък и неподходящ разговор за интервю, продължаваме натам] Вие всъщност с нещо друго освен с Тенебрис занимавате ли се? Професионално имам предвид.
Панчо: С жени и музика!
Значи, Панчо е професионален коцкар.
Панчо: Джентълмен… Цял живот аз съм имал това усещане за джентълмена простак… Съчетавам в себе си галантност и простотия.
Миленка ти? Мъже и пътувания?
Милена: Аз, да… Занимавам се и с горещата телефонна линия за хора страдащи от домашно насилие и трафик към асоциация Анимус (провери)
Интересно, колко човека работят за тази телефонна линия?
Милена: Ами много сме, в момента сме към 300.
Нещо повече искаш ли затова да споделиш?
Милена: Не… не мисля, че е подходяща тема.
Панчо: Чакай да ти кажа и аз какво правя – обикновено се занимавам с организиране на обучения – за развиване на професионални умения и личностно развитие на хора със зрителни увреждания.
Ихаа.. Изведнъж как се издигна от простак до интелигент.
Панчо: Членувам в две фондации, които се занимават с тези неща.
Какви хора обучаваш обикновено?
Панчо: Обучавам активни хора, за мен това е важното. Сами да са избрали, да искат да постигнат нещо повече в живота си. Това са хората, които обучаваме.
Вие и двамата, всъщност сте супер активни, занимавате се с много неща, знам и за още доста неща, в които участвате освен нещата, които споделихте. Смятате ли, че сте представителна извадка на незрящото общество в България?
Панчо: Да, просто на 130% ние сме една добра представитлена извадка.
Това е много яко. Какво бихте казали на зрящите хора, какво бихте им дали като съвет, което според вас, благодарение на това, че вие не виждате, сте извекли като поука или мъдрост и според вас е хубаво всички да правим.
Панчо: Ами, повече да се доверяват на хората около тях. Напук на всичко, с което обществото ни облъчва, слепотата ме е научила по-лесно и повече да се доверявам на хората около себе си. И второто, научила ме е, да не приемам нещата твърде лично.
Милена: Аз бих казала нещо много кратичко – да приемат различното и да не го отхвърлят преди да са го опознали.
Панчо: Да! Мисля, че всъщност различното е нещо готино.
Милена: Много е важно да му се даде шанс. Да му се даде шанс, за да може да се направи оценка добро ли е лошо ли е, но да е информирана оценка. Ако човек нещо отхвърля – да знае защо го отхвърля, ако го приема – да знае защо го приема.
Аз малко се люшкам с въпросите, ама давайте да вървим – как ви се стори храната когато дегустирахте менютата ни?
Панчо: Ами… супер, аз наистина много харесвам готвачите ни и кухнята, която се случва тук. Просто прекрасна е, работя на мястото, на което искам и се чувствам горд от това.
Много се радвам да го чуя.
Панчо: Гордея се с работата си, с екипа и с услугата, която предлагаме. Това не е някаква кауза, покрай която има бизнес. Това е бизнес и това, че има добавена стойност със социална тематика е супер. Обичам когато нещо се предлага на хората да им се предлага наистина, не да им се замазват очите с глупости.
Ти Миленка?
Милена: Ами и на мен също много ми харесва, харесва ми и форматът, в който се предлага услугата и е много важно, това че имам възможност да имам директен контакт с хората, това е нещото, което ме кара да се чувствам добре и ме кара да се чувствм доволна, че работя тук и с този екип. Работата ни е такава, че наистина се изисква да сме добър екип.
Панчо: Междудругото, препоръчвам рибното меню.
А какво обичате да ядете иначе? Обичате ли да готвите?
Панчо: Пържени яйца… Неее, правя много добра мусака аз.
Пацо:[включвайки се изключително тактично отново] Абе, три пъти ми задаваха въпроса, Панчо, как им лайкваш снимките, защо им лайкваш снимките…
Панчо: Да, имам изкустен интелект, който ми описва какво има по снимките.
Пацо: Верно ли? Аз си мислех съвсем друго… Добре, че поне му казах да те пита тебе.
Ами добре, аз не знам какво повече да ви питам, близо 2часа е и мисля да спестим на хората, остатъка от разговора, който се случва тук…
Панчо: Аз само искам да споделя голямата ми мъка.
Кажи, хайде да чуем 🙂
Панчо: Голямата ми мъка е каква е цената на бозата… 80 стотинки е вече.
Е тя водата е 50 стотинки бе Панчо, колко по-евтина да е…

Надяваме се да чувствате Милена и Панчо по-близки, а ако искате да се запознаете с тях наистина отблизо елате на вечеря при нас. Ето и малко от DjPancho:

DJ Панчо
DJ Панчо

Към Блог Страницата