Както обещахме, продължаваме серията интервюта на Христо Господинов със следващите двама избраници от екипа – Симеон Петров(управител) и Кирил Иванов (съдружник). Както ще разберете умението и на двамата да стоят сериозни не е на висота, но пък за сметка на това ви предлагаме едно изключително забавно и малко объркващо интервю, в което ви обещаваме, че не всичко е такова каквото изглежда.
Кики: Крррхкк [чува се писък достоен за назгул, който дори не мога да го транскрибирам…]
Мони: Тук защо има повтарящи се маси! [гледайки към монитор, показващ системата за управление на ресторанта]
Кики: Защото някой пипа постоянно, сяда и ей така пипа. Кой ли може да е тоя някой?
Мони: Кой да е освен IT-то? [а.к.а. Кики]
Кики: Кой ли друг сяда тука освен IT-то … [гледа обвинително Мони]
Добре, хайде де, представете се.
[Следва голяма въздишка]
Кики: Значи ние сме… Фаньо и Фанито.
[появава се Светла от кухнята]
Мони: Светленце, какво става?
Светла: Да си направя кафенце бе! Ама вие интервю ли правите? [Див, истеричен смях, преминаващ накрая към пъклен, и Светлето си отива в кухнята] Добре, кой е Фаньо, кой Фанито?
Мони: Аз съм Фаньо, а той в последствие стана Фанито. Ние сме чистачи, ама не като в мафията, ами истински чистачи.
Добре, единият мие чаши, другият какво прави?
Светла: [явно слушала иззад ъгъла] Другият подмива първия.
И какво правите освен, че чистите?
Мони: Сега, извън кръга на майтапа – аз се казвам Симеон.
Kики: Тук нещата трудно излизат от кръга на майтапа.
Мони: Добре, айде казвай ти, Кики, ти си от по-дълго време с Пацо. Кики, я ми сипи една тъмна бира.
Кики: Ами значи, всичко започна… с чистенето на една кухня.
Мони: С чистенето на един обект, който беше в потресаващо състояние, а ние го доведохме до състояние на абсолютна чистота. Аз дори не знам от къде да започна човек…
И… подготвихме го и какво? Сега какво правите?
Мони: Това интервю трябваше да го вземем малко по-рано, сега вече колелото се завъртя добре и няма никакви пикантни истории… Кики с невероятно сервиране на бира… [Кики сипва на Mони 90% пяна и 10% бира] Защо се навихте да участвате в Тенебрис?
Мони: Как да ти кажа… От доста време се занимавам със заведения и малко или много бях прегорял.
Аз знам, че ти не искаше повече да се занимаваш със заведения?
Мони: Да, въобще не исках да имам нещо общо със заведение. Пацо от доста преди да започнем тук ми говореше за този проект. Още преди да започне и с пробните вечери дискутирахме дали има почва. След като ги направи тези проби и видя, че има някаква почва, се навих да направим ресторанта.
И защо се нави да се върнеш в ресторантьорството?
Мони: Първо, защото Пламен ми е един от най-добрите приятели и сме абсолютно една кръвна група с него. Познавам го повече от 15 години. Навремето, в което сме се запознали буквално си деляхме хляба… Другото е, че имах нужда от нещо подобно, за да ме извади малко от рутината, в която бях влязал преди това. Оказа се, че колкото и да се бях занимавал със заведения, това тук няма нищо общо с обикновено заведение, тъй като и логистиката е коренно различна, и кухнята е коренно различна…
Другото, което беше като страхотно предизвикателство е да започнем да работим с незрящите колеги. За мен, в началото беше много стресиращо дори да разговрям с тях, не знаех как да се държа…
Кики, я кажи ти защо се включи в цялото нещо?
Кики: Ами аз познавам Пламен от УАСО (Университетски Аварийно Спасителен Отряд). Включих се в идеята преди… година и половина, малко май преди първата пробна вечеря. Пламен ми беше разказвал за това „нещо“. Бях преживял нещо подобно в Холандия, не беше вечеря, но беше подобна тематика свързана с бежанската вълна.
[тук следват 15 прекъсвания и решаваме да прекъснем интервюто и да го продължим утре]
[продължаваме, естествено не на предвидения следващ ден, но какво в живота става по план… 😉 ]
Мони: Ние с Кики сме едни овчици, води ни в това интервю…
Та, за какво говорихме предния път? Никой не знае…
Мони: Да, стана някаква лудница и нищо не стана…
Първо, Кики пиян ли си бре? Искаш ли да пиеш нещо? Притесняваме се, че не си себе си когато си трезвен 🙂
Кики: Значи, днеска, цял ден пия. [Мони го хваща за крака] Първо ми налиташ на мен, после говориш за тестостерона ми…
Мони: За естрогена ти най-вече…
[следва впечатляващо поетична тирада от страна на Мони за гърдите на Кики и искреното му удивление как той ги поддържа] Та, да се върнем на темата за незрящите, явно на всички ни е било странно и интересно в началото, разкажете повече как се случиха там нещата?
Мони: Срещнахме се с различни хора, различни групи, някои бяха от неправителствени организации, други не. Като че ли на първите няколко срещи ни беше странно и на двете страни.
Как приеха идеята за ресторанта?
Мони: Да ти кажа, колкото и никой да не го казва, според мен 99% от тях в началото имаха притеснения, първо – до колко ние ще сме окей като хора, а от друга страна като истинност на този проект – дали наистина имаме толкова смела цел.
[Пламен се включва през радиостанцията] Пламен: Чувате ли ме? Много се говорило за нас по фризьорските салони…
Мони: Това е страхотно, това е един огромен развъдник на информация!
Пламен: Според мен, Кики като си прави педикюр говори за нас.
Мони: И ако обичаш не ни прекъсвай, че с Ицо вече това ни е 96-ти опит да направим това интервю!
Ти, Кики, за подбора на незрящите домакини нещо помниш ли?
Кики: За подбора, честно казано не помня…
Мони: Тогава беше пиян 95% от времето… Хората идват, той се въргаля отзад зад бара, викат куче ли имате, ние какво куче бе, това е Кики…
Кики: Ето така съм принуден да работя, в непрекъснато напрежение и скоро ще започна да съдя за сексуален тормоз на работното място. Така, за подбора говорихме…
Добре, как ви се сториха на първата среща кандидатите?
Мони: С първите срещи по-скоро и двете страни опипахме почвата. На мен ми беше притеснено те как ни възприемат и дали тази идея ще им се стори сериозна.
Кики: Аз същото това исках да кажа. Никога не съм имал съмнения, че те ще се справят с работата. По-скоро не бях сигурен дали ще има желаещи да пробват и ще се чувстват добре в тази позиция.
Мони: Абе общо взето с тези, с които най-много се харесахме, в крайна сметка и стартирахме с тях. Имаше известни притеснения в началото – Рали, която всички познаваме и много си я обичаме, в началото беше най-много притеснена. Мисля, че беше защото й се струваше странно, че искаме да се занимаваме с неща подобно.
Добре, сега като минаха близо 2 месеца вече, бихте ли променили нещо?
Мони: От началото? Не, не…
Как ще обобщите тези 2 месеца?
Кики: Минаха едновременно изключително бързо и изключително бавно…
Какви са тия философски отговори? Какво значи бързо/бавно?
Кики: Означава, че вече имам чувството, че от една година работя в тоя ресторант. А в същото време имам чувството, че вчера отвори. Не знам, но е страшно приключение със сигурност, определено е много по-голямо приключение, от колкото си представях, че ще бъде.
Поопознахте четиримата ни домакини вече, има ли нещо, което се промени в отношението ви към тях или нещо друго?
Мони: Мен по-скоро ме промени общуването ми с Кирил, колкото повече оставахме насаме, толкова повече се променях. Постоянно върши глупости… а с домакините се разбираме супер добре!
Мони, ти всъщност си бил управител на една от най-големите вериги, както и висок клас ресторанти. Намираш ли разлика между нормално заведение и тук?
Мони: Абсолютно нищо общо няма. Като цяло съм управлявал само големи заведения и начина ми на мислене беше по-различен. Докато тук, ресторантът е ексклузивен и всичко трябва да се случва доста плавно, изпипано. Да работиш в нормален ресторант означава да си постоянно под невероятно напрежение, особено ако работиш в голям обект. Докато тук, както работим със сет-менюта, в кухнята всичко е заготвено, храната излиза идеална всеки път. Смятам, че се справяме с приготвянето на храната, поднасянето и сервирането й десетки пъти по-добре от много елитни заведения в София.
Кики: Да не говорим, че когато работим с предварителни резервации, не само минимизираме изхвърлянето на храна, но и храната винаги е прясна.
Мони: Всеки ден двамата с Кики, въпреки че напоследък ми изневерява, избираме продукти, освен тези от доставчиците. Дори и рибите които взимаме, ги взимаме живи…
Как беше първото ви хранене в тъмното?
Мони: Искам да ти кажа, че от първия път досега, вече десетки пъти съм минал и все още ми е странно колко е тъмно. Всеки път очаквам, че ще видя нещо…
Първият път когато влезе?
Мони: Беше ми напрегнато първите четири/пет минути, но после се отпуснах…
Кики, ти представяше ли си, че ще работиш в ресторант?
Мони: И че ще си IT, барман, общ работник, миячка и какво ли още не.
Кики: Никога… Дори миенето на чинии го мразя от много ранна възраст. И тука, да, няколко пъти ми се наложи и да мия тигани на кухнята, лъжиците на Тошко… Между другото интересен факт за Тошко, не знам дали той си го е споменал в интервюто, но той когато готви, използва около 150 лъжици за да направи една гозба, след което държи те да бъдат измити и да ги използва отново. И така постоянно.
Тошко спомена, че така те малтретирал… 🙂
Мони: За да смогнем на Тошко, ще отворим фабрика за лъжици.
Как реагираха приятелите ви на идеята?
Мони: О, супер. Кирил всъщност няма приятели, много малко хора с изключение на майка му и на първия му братовчвед поддържат контакт с него…
Добреее, оттук накъде? Какво трябва да се случва оттук насетне?
Мони: Оттук насетне, искаме да развием тази идея. Ако си представим едно дърво, поставили сме основата, корена, на нов вид преживяване, на тъмно, а нагоре има много клони и разклонения. Оттук насетне – от Януари целта ни ще бъде да мислим как можем да обогатим този ресторант и преживяването в него. Искаме обектът да има по-специален статут, хората като чуят Тенебрис, да не се сещат просто за ресторант, а за нещо много повече.
Шефе, ти?
Кики: Ами да… това, което Мони каза.
Виждаме кой е Pinky, и кой The brain. Какво ги притеснява хората, за да не дойдат до момента?
Кики: Еми, тъмното.
Мони: До момента смятахме, че един не малък процент от нашите клиенти ще са чужденци, но засега 80% от клиентите ни са българи, което е изнендващо за нас. Хората възприемат огромна част от информацията през очите си и това тук го няма… През всичките ми обучения са ме учили как храна се сервира на нивото на очите и т.н. – тук всичко това изчезва. И малко или много хората са предубедени…
Като всяко ново нещо трябва да преодолеем някакъв страх и да изградим доверие.
Мони: Едно единствено нещо съм обещавал на хората, които идват тук и досега винаги се е случвало и сме го изпълянвали – като си тръгнат от тук ще са с най-широките усмувки и ще се забавляват мнооого.
Нещо да кажете за край?
Мони: Няма край, това е само началото.
Кики, ти? Доволен ли си как се развиват нещата?
Кики: Повечето хора когато им кажа с какво се занимавам направо не ми вярват. Все пак ми е доста различно от бекграунда – уча гражданска и корпоративна сигурност и се занимавам с превенция на БАК, както и обучения по първа помощ. Но съм много доволен. Супер много ме зарежда работата. Като цяло винаги съм обичал работата, която върша да виждам някаква полза от нея, тоест да виждам положителна промяна. А тук когато виждам хората как излизат след преживяването, как мислят, какво правят, абе въобще цялостно – никога не съм предполагал, че ще работя в заведение, но определено не съжалявам!
Очаквайте скоро да ви срещнем с още персонажи от екипа на Тенебрис!
Last updated on август 14th, 2024 at 11:38 am