loader image

Интервю с Десислава Йорданова и Даяна Димитрова

Представяме ви най-новото попълнение в кухнята на Тенебрис – младата и амбициозна Даяна Димитрова, както и творческият заряд в екипа – Десислава Йорданова. Както обикновено, Христо Господинов застава зад микрофона за да ви запознае с екипа на Тенебрис.

Деси: – Имаш тежка задача… [към интервюиращия Христо Господинов] Е чак пък тежка.
Деси: – Трябва ли да крещим? [крещи] Не. Добре дошли в поредния сезон на интервюта в Тенебрис. Представете се като за начало.
Даяна: Добре, аз съм Даяна, на 23 години, от София.

Даяна Димитрова
Даяна Димитрова

Това беше много асл плс.
Деси: – Аз съм Деси.

Десислава Йорданова
Десислава Йорданова

И това е, точка?
Деси: – Да.
Добреее, как се случиха нещата с вас и Тенебрис?
Деси: – Ами аз помагах още преди началото, когато Пламен ми обясняваше, че е бил в някакъв ресторант в Германия и супер много му е харесала идеята и че някой ден иска да я осъществи в България. Иии дойде времето да търсим място за ресторанта.
И ти си професионален търсач на места?
Деси: – Бях. Получи се полу-случайно.
Даяна: – Дълго време ли отне търсенето?
Деси: – Не беше толкова дълго, колкото посетихме много места, които не бяха подходящи за тази идея. Изведнъж се появи този ресторант и все едно беше правено за идеята.
Абе не е като да нямаше мрънкане и за това място…
Деси: – Е от страна на Пламен, да. От моя страна не, най-малкото защото аз го намерих и бях супер горда!
Началото добре, а после?
Деси: – После започна голямото умуване, кое как да стане. Как да намерим домакини, как те ще се чувстват тук, как логистично да измислим влизане на храната и напитките в тъмната част.
А сега?
Деси: – Сега, главната ми роля е да съм момичето за всичко май. И изработвам подаръчните ваучери за Тенебрис.
Добре, ще се върнем след малко на Cards & Crafts.
Даяна: – Е, и си нашият прекрасен фотограф, как.
Май всеки е момче или момиче за всичко при нас. Досега не е имало човек, който да си дефинира ясно само една позиция. Добре, Даяна?
Даяна: – Ами аз за първи път чух за тази концепция докато учех кулинария в Швейцария. Има подобен ресторант в Цюрих и много исках да го посетя, но не успях да се вредя за резервация. След като се върнах в България посетих едно събитие – „Рацио на тъмно“, на което Тенебрис беше съорганизатор и направо много се изкефих. След време започнах да си търся работа и вече бях супер отчаяна след 6 месеца търсене…

Деси и Даяна
Деси и Даяна

А защо?
Даяна: – Защото исках да намеря място, където да се чувствам добре, а не просто да си намеря работа. И изведнъж гледам обява за Тенебрис и въпреки, че обявата беше преди 3 седмици, реших да се пробвам. Мислех, че нямам никакъв шанс, викам си „всички ще искат да работят там, супер уникално място, различно от всички, единствено на балканите…“, но все пак си пуснах СВ-то. Пламен ми се обади, направих един пробен ден и супер много ми хареса екипа. Те взеха, че и те ме харесаха и…

Добре де, ама предполагам, че завършвайки като готвач в Швейцария си можела да започнеш навсякъде тука?
Даяна: – Хаха, ами брат ми беше започнал да се шегува с мен, че съм момичето, което ходи на пробни дни във всички ресторанти в София, но просто исках да намеря място, където не само да ми харесва кухнята, а и екипа, и хората, и това беше малко трудно. А тук, някак си още от самото идване се почувствах на мястото си.
Добре, това е било тогава, а сега? Това важи и за двете де, едната една година, другата няколко месеца по-късно.
Даяна: Сега вече съм част от кухнята на Тенебрис, чувствам се удовлетворена от това което правя. Благодарна съм, че всяка вечер мога да дам на двадесет и нещо души изживяване, което ще помнят през целия си живот и съм много щастлива.
Деси: Ами аз не мога да се похваля с такива способности, всъщност и преди 1 година, и сега съм супер щастлива, че сбъднахме една мечта. Не е била моя мечта, но пък се припознах в нея и ми доказва, че е възможно да се осъществят такива идеи.
Даяна, а защо се върна в България?
Даяна: Ами учих и после поработих в чужбина, и така се стекоха обстоятествата. В момента България е мястото където искам да бъда. Мисля, че ако повече млади хора, които се развиват в чужбина се върнат у нас, нещата тук ще са много по-добре. И така, реших да пробвам дали ще стане тук, и то пък взе че стана 😊
Радвам се. А ти защо не си в Лондон? [към Деси] Деси: – Защото там е ужасно!
Страхотно… Добре Деси, разкажи ни за Cards & Crafts и ваучертие на Тенебрис.
Деси: – Ами аз все още не знам как се случи това. Мисля, че в началото когато отвори ресторанта имаше хора, които искаха да подарят това изживяване на приятелите си и трябваше да направим нещо материално като покана. Вечерта, Пламен я видя и супер много я хареса и така, от тогава сме направили достааа. Иначе Cards & Crafts са някакви работи, които много ми харесва да правя и иии… не знам, има фейсбук страница.
Супер доброто рекламно описание… Добре, разкажи ни за осветлението в Тенебрис.
Ами лампите в приемната на Тенебрис са продукт на Икигай. Направени са от хартия, имат си история и смисъл, който за мен е да се използва рециклирана хартия, на която се дава нов живот. Та малко иронично, но в тъмния ресторант…
Е противно на очакванията на хората, имаме лампи на рецепция, в тоалетната, в кухнята…
Даяна: – Колко пъти ми е задаван въпроса „А вие на тъмно ли готвите?“. Да, със завързани очи готвим…

И как е приготването на храната в Тенебрис? Ти всъщност вече участва в създаването на меню.
Даяна: – Да, ами много ми харесва свободата. Мисля, че това е различното в Тенебрис, че всеки има свободата да се изразява. Самият процес на смяна на менюто е много вълнуващ, защото всеки има идеи, а накрая се получава нещо много специално. Обогатяващо е.
Даяна ти беше ли вече на тъмна вечеря?
Даяна: – Да бях, беше уникално! В смисъл, няма такова изживяване! Който и да ме пита какво да очаква му казвам, че просто трябва да се изживее. Много се изкефих и още повече се заредих и вдъхнових, че съм част от цялото това нещо. Като цяло излизаш от зоната си на конфорт и влизаш в друг свят. А излизаш по-щастлив, опознал още една страна от характера си, от себе си.
А какво ви изненада първата ви вечеря в тъмното, предполагам сте имали някакви очаквания?
Даяна: – Колко лесно се адаптира човек реално. Мислех си, че ще ми е по-трудно да разчитам на сетива които не са толкова изострени по принцип, но всичко стана много естествено. Това ме изненада.
Деси: – Моята първа вечеря на тъмно беше когато тествахме идеята, преди година и половина. Бяхме на друго място, с други хора и в моята предствата това, което правихме тогава беше безумие и нямаше никакъв начин да се получи. А когато дойде момента реално да ядем на тъмно беше невероятно! И всеки път след това си е оставало така.
Даяна: – А зависи ли от компанията според теб?
Деси: – Според мен това е основно, тотално различно изживяване.
Ти с кой дойде Даяна?
Даяна: – С три много близки приятелки и на тях много им хареса. Буквално вечерта след това бях все едно съм скачала с парашут.
Интересно. На първата ми вечеря тук, бях аз и още 7 човека. Всеки познаваше някого, но всички реално бяха непознати. И беше много интересно за мен, много се отпуснаха хората, без бариери помежду им, след две минути вече имаше много шеги. Как се чувствате сега, когато работите с незрящите ни колеги?

Даяна: – В началото на мен ми беше притеснено, защото не знаех как да комуникирам с тях, често казано не ми се беше случвало. Но те са толкова готини и отворени към света, че откакто се запознахме всичко беше супер. Но ти „отварят очите“ за някой детайли, които иначе игнорираш.
Деси: – Аз ще си призная, че в началото бях супер притеснена и не знаех как трябва да се държа около тях. За какво да говоря, какво да не питам. Обаче не зная точно в кой момент, нещата се промениха много и разбрах колко глупава съм била, да си мисля че трябва да си променям държанието спрямо тях.
Май при всички ни е било нещо подобно.
Деси: – Ходихме на море с Миленка и Рали, и това беше едно от най-яките изживявания, които някога съм имала.
И море и маратон…
Деси: И море и маратон! И има една яка история, за мен е яка де, не зная колко яко звучи. Докато бяхме на морето някой спомена за една книга, която Рали каза че иска да прочете. И като се върнахме с София реших, че искам да й я подаря и в момента, в който стигнах пред книжарницата, осъзнах, че искам да купя книга на Рали. Всъщност тогава разбрах, че я възприемам както мой приятел и човек, а не като незрящ. И после й го разказах и тя много се накефи.
Даяна: – Аз точно това си говорех с Миленка, че когато говоря с тях съм по-описателна. Попитах я дали това е натрапчиво и дразнещо. И тя ми каза „Ми виж сега, всеки от нас си има интереси и някои от нещата може да не са неговите, но ако ни познаваш по-добре… със сигурност аз например бих искала да знам какви дрехи има по магазините покрай които минаваме“.
А всъщност нещо промени ли се във вашият мироглед след като ги познавате вече?
Даяна: – Хм, ами аз се замислих, че трябва да спрем да се оплакваме за всякакви глупави малки проблеми в ежедневието си, защото някои хора трябва да преодоляват… да надскачат себе си всеки ден.
Деси: – Аз бях попила някакви общоприети норми. А сега вече мога да кажа, че те са ми приятели и това, че не виждат не ме кара да се държа по по-различен начин. И пак с една забележка, че хората които работят тук са супер мотивирани, интелигентни и с постоянната идея да се развиват.
Аз не съм съгласен тук. Според мен както има виждащи хора които крадат и убиват, така е и сред незрящите. Но те не заслужават изолацията, в която са поставени. Според мен има норма, която се наслагва от дете, че всички хора с недъзи са чупливи едва ли не, което според мен вреди повече отколко да помага.
Даяна: – Точно тази представа в мен се разби след като влязох в екипа тук. Особено след маратона! Това беше… Ходихме на маратона в София на Уизеър и го минахме. Мони организира всичко и най-много ми хареса когато ходихме да тренираме в НСА. Никой не знаеше какво да очаква и всички пристигнаха притеснени. Но когато се хванахме за ръце и започнахме да тичаме беше много зареждащо и се замислих какво доверие е нужно.
Да, аз и когато ходихме на море си го мислех това. Но и на мен ми беше много зареждащ маратона. Как си представяте оттук насетне да се случват нещата в Тенебрис?
Даяна: – Реалистично или в мечтите ни? Ами самата концепция на Тенебрис за бутиков ресторант ограничава до някаква степен според мен. При нас не минават по 100 човека на ден, а и не мисля, че трябва. При нас резервациите са на 20 минути за да може да се обърне индивидуално внимание на всеки гост, това е част от цялостното усещане. Трябва да има още за да достигне до повече хора!
Деси: – За повече от един Тенебрис и на мен ми харесва много идеята, може би не само в България и май е време да отидем в друга държава. Белград или Будапеща мисля, че е добра идея. Социалните вечери мисля, че е още неоползотворена ниша.
Еми мисля, че това е един добър завършек на едно не чак толкова забавно, но пък смислено интервю. До следващият път!

Деси и Даяна
Деси и Даяна

Към Блог Страницата