preloder

Интервю с Ралица Станева и Силвия Чаушева

Рали и Силвия
Рали и Силвия

Представяме ви последните две дами от колектива на Тенебрис грижещи се за уникалното преживяване на гостите ни – Силвия Чаушева и Ралица Станева. Опознайте тази впечатляваща комбинация от социален педагог с афинитет към лионската наденица и американист танцуващ танго. Ще научите какво ги мотивира, кои са хобитата им и как променят света около тях.

Знаете ли всъщност какво интервю ще правим?

Рали: Не…
Силвия: [изглежда объркано след това не]
Вие в кой ресторант работите бе?
Силвия: В съседния…
Наистина ли не сте ги чели интервютата, които публикуваме в сайта с Тошко и Светла, Панчо и Милена…
Рали: Ааа тези интервюта ли… чели сме ги.
Силвия: Тези ги знаем. И какво да кажем за нашето интервю?
Няма задължителни елементи, представете се като за начало…
Рали: Ами май аз ще започна. Казвам се Ралица, завършила съм в Холандия, на четвърт век съм вече. Занимавам се със себе си основно – това включва изработка на шоколадови бонбони, различни стилове танци и ресторант Тенебрис.
Силвия: От къде да започна, освен името си нищо друго не знам…
Добре започни с името си.
Силвия: Аз съм Силвия, завършила съм социална педагогика в Софийския университет. Работя на още едно място и в ресторант Тенебрис.
Педагогика? Защо педагогика?
Силвия: Ами тръгнах с идеята, че мога да помогна на други хора като мен или с по-различни специални образователни потребности. Но така и не си намерих работа като специален педагог…
Не си работила никога като такъв?
Силвия: Не, не съм. Завърших, тръгнах да уча магистратура, която не завърших и започнах да работя в спортния клуб, където ми е другата работа освен тази. Спортен клуб за интеграция.
Какво прави този спортен клуб?
Силвия: Развиваме различни видове спорт, като има адаптирани и специализирани спортове. Адаптираните например са шах и табла, специализираните са шоудаун и голбал, които са специално за незрящи.
А ти Рали: какво завърши в Холандия?
Рали: Американистика.
Ама вие и двете сте с едни специалности…
Рали: Аз съм най-видния безработен Американист, доскоро безработен де. Каквото и да значи това…
Защо американистика, как го избра това?
Рали: Ами още от малка имах някакъв фетиш към Америка. То няма как да е иначе при цялото влияние предполагам.
[тук следва кратък полу-спор между двете как е в Америка, уредено ли е там, не е ли…]
Абе канех се да ви питам, как минавате тротоара пред ресторанта? Целия е надупчен отвсякъде, аз преди една седмица успях да се пребия на него…
Силвия: Като цяло минаваме по улицата… Точно вчера като минавах една жена ми вика “Вие знаете ли, че вървите по улицата?”, викам и “Да… знам, ама то няма къде другаде да вървя” и почна да ми обяснява колко е опасно по улицата…
Рали, ти с какви танци се занимаваш?
Рали: Танго… тангото ми даде много неща, не просто чувството за пространство и чувството за самата себе си, но и като философия много ме обогати. Много емоционалност ми носи.
Та, стигнахме до Тенебрис. Искате ли да разкажете какво значи да сте домакини в Тенебрис?
Силвия: Това е нещо много готино… На мене още от самото начало ми запали интереса. Не съм вярвала, че това е професия, която може да работим.

Рали и Силвия
Рали и Силвия

Какво си помислихте като видяхте обявата?
Силвия: Ами първо си викам – да бе, сляп сервитьор, това е невъзможно. Стана ми интересно и дойдох да опитам и то взе че стана…
Рали: Като оставим настрана, че екипа е страхотен. В самото начало още имах това усещане, че за всичко е помислено, нищо не се прави така наизуст и това ми даде известна доза сигурност.
А притеснявахте ли се в началото?
Силвия: Аз да…
Рали: Сигурно и аз… най-притеснително беше комуникацията с хората… най-вече защото ти трябва в едно много кратко време да разбереш, да се опиташ да опознаеш човека и да видиш от какво него го е страх, за да се опиташ да го предразположиш.
Силвия: Да, това е едно от най-важните неща.
И вече четири месеца по-късно как е усещането?
Силвия: Много неща научихме, най-важното е работата в екип. Тука ако не се работи в екип, просто е невъзможно.
Ех, сега. Какви са тия школувани отговори…
Силвия: Е, не са школувани. Наистина! Аз винаги по някакъв начин съм била несдържана – като ме ядоса нещо винаги си го казвам, обаче понякога тук като се ядосам, просто си сдържам нервите. След няколко минути осъзнавам, че може би не съм права и че не е хубаво да го има това напрежение. Абе на много неща се научихме.
Рали: На мен това, което ми дава е ако мога да променя на някой човек поне малко представата за хората с увреждания чрез общуването с нас това ми носи страхотно удовлетворение.
Как се държат хората, каква им е нагласата спрямо вас? И има ли разлика от началото на вечерта до края?
Силвия: Еее да, разбира се, че има. В началото доста от хората са супер притеснени, не очакват толкова голяма тъмнина. Към края вече всички хора ни имат доверие, отпуснати са… сигурни са, че каквото и да направим, няма да навреди на тях.
Какво е отношението на хората към вас, усещането ли някакво по-специфично отношение?
Силвия: Не, аз не усещам, по-интересното е може би, че в повечето време искат да ни помагат.
Рали: Да, това мен много ме забавлява, въпреки че в случая те са тези, които трябва да се доверят, пак искат да помогнат на нас.
А това не ви ли дразни с постоянното желание да ви помагат?
Силвия: Мен не ме дразни.
Рали: Всъщност мен май малко ме дразни. Аз имам един такъв несбъднат сън за равенството, така че няма да говоря.
Е не, нали това е идеята на тези интервюта – много от хората нямат идея какво ви дразни/не ви дразни, как да подходят. Според мен част от проблема е, че това не се засяга никъде и не се дискутира.
Рали: На мен това, което най-много ми доставя удоволствие е когато хората се оставят, доверяват ти се. Абе как да кажа, те са тук клиенти, тук са за да се чувстват специални. Не са тук за да си кажат колко й е трудно на нея, какъв е нейния свят. Защото и двете не са верни и не е целта на изживяването.
Какво искате да знаят хората и да се промени в отношението към незрящите в България, или към вас поне де?
Рали: Ами приемането. Ясно е, че да общуваш с незрящ човек или да го приемеш в своя кръг се иска или повече време, или някаква акомодация към нещата, които си правиш по някакъв начин. Разбирам, че за хората това е в някаква степен излизане от тяхната зона на комфорт. Но се надявам да се случва по-често.
Защо комуникацията с незрящ човек трябва да е излизане от зоната на комфорт?
Рали: Не, не комуникацията, говоря за правене на някакви неща заедно. Имам много богат и неприятен опит, опитвала съм се да правя всякакви неща в групи – спортни занимания, танци. Получавала съм много не, такова сконфузено не. Просто защото не виждам. И все още тази тема ми е доста болна.
Силвия: Някой хора се и страхуват, че не знаят как да подходят. Процесът е двустранен, трябва и ние да се стараем по някакъв начин да бъдем приети. Ето Рали, може да се похвали, че си намери инструктор при когото да ходи на фитнес.

Рали и Силвия
Рали и Силвия

Е това наистина ли е било трудно?
Силвия: Еми, да. Аз също съм ходила и съм търсила…
Рали: Да, просто трябва да си много твърдоглав и много пъти да ти шибнат вратата в главата и накрая все някъде ще се отвори.
Силвия: Аз не мисля, че на другите хора им е много по-лесен живота.
Рали: Аз не казвам, че ми е труден живота…
[тук следва кратък спор между трима ни на тема колко пък е трудно на един треньор да тренира незрящ човек. Аз не оставам убеден, че е кой знае колко трудно…]
Рали: Това, което искам да кажа е – не, че на мен като незряща ми е по-трудно да правя някакви неща и да се вписвам, а просто понякога, как да кажа… не знам… не знам какво искам кажа.
Добре, да го оставим това засега. Как си представяте бъдещето на този проект?
Силвия: Надявам се да се развиваме, да идват все повече хора, както да се наслаждават на хубавата храна, така и да се запознаем с тях. То и за нас си е цяло едно изживяване.
Рали: Аз не знам, то сега сме на пълен капацитет, пък след два месеца….
[Мони влиза нежно и тихо в разговора] Мони: Абе, вие нещо смислено ли си приказвате или глупости тука?
Добре, нещо което искате да ви се случи от тук нататък освен ние да растем весело и щастливо?
Рали: Ами да има повече такива смели инициативи…
Силвия: Нямаше нищо общо с теб, това ама нищо…
Рали: Защо пък да няма нищо общо, аз обичам да съм първа в нещата, които правят. Думата, която най-добре ме описва е pioneer.
Силвия: Аз даже се учудвам, че съм сред първите. Винаги се притеснявам, страхувам се…. И в повечето случай ако не съм успяла, то въобще не съм и опитала. Всъщност тук се научих на тия неща, да се престраваш малко повече. На интервюто примерно като си тръгвах, след като се срещнах с Мони, си тръгнах с някаква лекота. Не съм вървяла, че може толкова приятно и лесно да мине интервю.
Добрее… Вие готвите ли всъщност?
Силвия: Аз не.
Рали: Аз да. В Холандия се научих да готвя. За съжаление от ръководството вкъщи не мога да взема сцената.
Силвия: Ооо, де да имаше такова ръководство. Най-често ям лионска наденица…
Що пък лионска?
Силвия: Защото вътре има и нещо друго, не е просто някаква суха наденица.
А ти Рали, какво обичаш да готвиш?
Рали: Обичам да експериментирам с вкусовете. Нестандартни – например ако ще правя лазаня, то ще е някаква странна лазаня – ще сложа вътре и възможно най-щурото нещо. Правя и шоколадови бонбони и си експериментирам с тях. Ще ти дам да опиташ.
Нещо, което искате да споделите? Нещо, което не съм ви питал?
Силвия: Имам интересна случка в ресторанта, най-странния въпрос, който са ми задавали – „Как слепите правят секс?“. Принципно отговора на тоя въпрос е като невидели, ама тогава забих и не знаех какво да кажа просто…
Ами то с това, освен да завършим…

Рали и Силвия
Рали и Силвия

Към Блог Страницата